От едни окупиращи студенти за други окупиращи студенти

Здравейте другари,

Знам, че това обръщение може би ви обърква или ви се струва противоречиво. Преди да прибързате с присъдите и прилагането на евтините вестникарски стереотипи за това кои са другари и кои не (Дневник наскоро пропагандираха разни подобни смехории), нека ви обясним. Да си нечий другар е въпрос на кауза. Не е нужно да сте приятели, нито колеги, нито роднини, нито братя, дори не е нужно да се харесвате. Когато обаче юмруците на правителството отекват по вратите на университета, а вие сте решени да не се предадете, вие сте другари. Споделената кауза и решимост да останете рамо до рамо в такъв момент ви правят такива. Правят ви и наши другари, защото помним не толкова отдавнашното чувство да се държим едни за други, почти непознати (от различни страни, култури, раси, полове, анархисти, левичари, екологични активисти, студенти и нестуденти, хомо/хетеро/транс и асексуални, мъже, жени, че дори животни!), докато полицията за борба с безредиците ни налагаше с палки, защото защитихме идеята си, че университетът и бъдещето ни са наши и само наши и никой няма право да ни ги отнема. В такива моменти думата “другарство” е единственото възможно описание на връзката, която споява нуклеизираните от системата на егоизъм и отрицание на другия и ги превръща в един юмрук с големината на биещо сърце. Та, пишем ви като другари.

Може би ще ви смути и че получавате писмо, подписано не от име и снимка, а от колектив, предпочел да игнорира имената и снимките. Тук идва една история: Преди години някои от многото корумпирани и с оцапани с кръв ръце мексикански политици обвиняват говорителят на бунтовниците сапатисти в Чиапас, че носи маска и никога не показва лицето си. Той отвръща, но не на политиците, а на милионите хора, които слушат думите на бунт и свобода на забравените от бога индианци маи от юга на Мексико, с един малък жест – “Това е лицето ми” – казва той, вдигайки малко огледало срещу видеокамерата.  Та, сред многото лица, биографии, титли и излъскани его-та, чиито лаври, фанфари и евтина слава, крият продадени души и празни думи, изпълващи пространството на пазарната телевизионна олигархия, ние решихме, че нямаме нужда да градим имидж. За сметка на това си позволяваме да говорим в името на тези долу, в ниското, които никой не слуша, които нямат глас, които до такава степен са вградили лъскавото потисничество на разните елити (били те икономически, политически или модни), че не вярват в собствените си сили, значимост и правото си да определят своето бъдеще. Позволяваме си да вярваме, че идеите ни говорят повече от снимките ни и именно за идеи искаме да си поговорим и с вас. Позволяваме си да бъдем вашето огледало.

Ние сме анархисти. Ние вярваме, че един друг свят е възможен, където без граници, господари, представители, крале, политици, без богати и бедни, без войни, армии, полиции, без расизъм, сексизъм, специсизъм, без да разрушава околната среда, а напротив – допълвайки я, човекът ще може да реализира пълния си потенциал, да твори, учи, създава, мотивиран заради самото творене, учене и създаване. Където свободата ще бъде не да избираш между Kока-кола и Пепси или между една или друга заробваща те работа, а най-висшето изражение на човешкия гений да пресъздава света около себе си за доброто на всички и в името на на всички. Както казват нашите любими сапатисти – Para todos – todo. За всички – всичко.

Като анархисти сме преживели, участвали и видели различни окупации – на сгради, университети, училища, площади, фабрики, гори. Като такива ние се зарадвахме да чуем, че група другари в Софийския университет са изпреварили крачките на своите колеги и със скок в бъдещето са направили това, което изглеждаше немислимо преди няколко години, когато ние се отказахме от същия този университет.  Решихме да потърсим знание на други места и там научихме що е то окупация, как и защо се прави. Връщайки се и говорейки с бивши колеги и приятели, не вярвахме, че някой в СУ ще има смелостта да направи нещо подобно. Смелост е и думата, с която бихме описали действията ви да заключите вратите на ректората с вериги, въпреки малкия си брой.  Знаем колко кураж изисква подобно решение, а също и да го защитиш, когато едни и други “авторитети” започнат да заклеймяват “крайните” ти действия и да обясняват как накърняваш правото на другите да спят в още една лекция. Знаем също, че в такива моменти растем и се еманципираме със скорост, която понякога цял бакалавър време не могат да компенсират. Знаем също, че именно подобна смелост и готовност за себеотрицание ни правят много повече студенти, отколкото присъствието в която и да е лекция, защото сме убедени в хуманистичната роля на университета да създава критични, мислещи и борещи се човешки същества, способни да осмислят и претворяват за по-добро света около себе си. Останалото не са студенти, а бъдещи чиновници, писарушки и малки чела, неспособни да видят по-далеч от дребно желание да си осигурят сносно материално скотуване на цената на пълната си дехуманизация и чиновническо робство, в което оковите се носят от 9 до 5, за да оставят като белег загърбени мечти, потиснати емоции и възглавници под очите. Сред тях сте безспорно ранобудни и ние ви изпращаме най-топлите си поздрави за това.

Ранобудността, обаче, не бива да спира с действията. Не можем да скрием, че като ваши другари, ние очаквахме да прочетем по-силни, визионерски и вгледани по-далеч в хоризонта искания. Писмото ни не е упрек, а покана за помислим, поговорим и помечтаем заедно. Не нов или различен морал ще променят политическата и икономическа система, които доведоха до тоталната катастрофа, която ние и семействата ни изживяхме в последните повече от 20 години. И когато казваме катастрофа, трябва да свалим розовите си очила на софиянци и да погледнем опустелите села и самотните баби и дядовци, оставени да изгасват в забрава, пенсионерите, живеещи на кофичка кисело мляко, децата, които никога няма да отидат на училище или ще отпаднат от него в първите няколко години от обучението си, неполучилите заплати с години работници, шивачките в някое малко село на южната ни граница, ромите, превърнати в заложник на политическите игри на партии и фондации, празните малки градчета, в които на мястото на мечти и надежди виреят алкохолизъм и безнадеждност. Когато говорим за катастрофа, не можем да пропуснем и разпадането на образователната, здравна и социална система, изцеждани и водени към пропаст от две десетилетия неолиберални политики, провеждани от партии с всякакви оцветки – от червени до тъмносини. Не можем да си спестим и факта, че процентът на живеещи под прагът на бедността в България е равен на този в Бразилия. Нито можем да си затворим очите, че за две десетилетия, милион и половина души са изчезнали от картата на страната ни. Такъв е размерът на нашата трагедия.

Тази трагедия не свършва с това правителство. Нито с идването на ново. Нито с повече морал или “законност и нормалност”. Тя е продукт на структурни, икономически и политически отношения и техния анализ и разбиране, което очакваме от група наистина смели в ранобудността си студенти. Те са единствения път към истинска промяна. Ако не си дадем сметка за мащаба на катастрофата, която неолиберализмът донесе на България, може би ще приключим като онова поколение през 89-та, което мечтаеше за дънки и кока-кола и получи страната, която ние живеем в момента. Ако продължим да се крием зад клишетата за виновните за всичко “комунисти” (какви комунисти, та тия са най-големите капиталисти!), ще продължим да овикваме духовете на миналото, което не само няма да ни помогне, но ще ни оплете още повече в неспособност да си представим едно наистина различно бъдеще. Ако не си повярваме, че можем да управляваме сами живота си, ще продължим да избираме разноцветни лъжци и крадци, които ще ни подмятат като парцалена топка от избори на избори. Ако не сме сигурни в това, че нашият университет е наистина наш, той ще продължи да бъде управляван от сенчеста група бизнесмени по същия начин, по който е управлявана и страната ни.

Един от лозунгите на наистина ранобудните студенти от героичната 1968 във Франция беше: “Бъдете реалисти, искайте невъзможното!”

Мили другари, не позволявайте мечтите ви за един по добър свят да се свеждат до думата “Оставка”!

Позволете ни да ви поздравим с една песен за бунтът на младежта:

https://www.youtube.com/watch?v=IwHwGSy-aYE

Позволете ни още да споделим и този текст на един от най-брилянтните живи антрополози – Дейвид Грейбър, който между другото, обяснява и как бившите социалистически елити се превърнаха в капиталистически такива:

DG-Neoliberalism bureaucracy

Изпращаме ви нашата будна и критична солидарност!

Колективът