Защо българската идентичност ни пречи?

Да започнем с кавичките. Защо поставяме „българска“ в кавички, когато говорим за национална идентичност. Преди първосигналните ешелони на българския национализъм да са ни обявили за национални предатели и да са запалили кладите за бъдещата ни екзекуция, нека направим няколко уточнения. Надали уточненията ще променят особено реакцията на гореспоменатите, но е хубаво и да излезем от провокацията на заглавието и да дадем малко по-солидна основа. На това, за което ще говорим като за идентичност и при това българска, в кавички.

Кавичките са всъщност основата или поне изражение на основата на нашата теза. Идентичността като такава е социална концепция, формирала се по исторически, политически и културен път, а в случая с националната идентичност – със силното участие на държавата, която е прекроявала идеята за идентичност, за да легитимира властта си и да оправдае едно или друго действие, разбира се, „в името на националния интерес“. Като социална конструкция, идентичността отразява една абстрактна реалност, един въображаем образ, който група от хора имат за себе си и по един или друг начин дефинира тяхното поведение, както и тяхното поведение може да дефинира и формира идентичността. Националната идентичност, в този ред на мисли, не отразява някаква историческа или културна реалност (по която родните националисти биха възклицавали с името българщинá), а само гледна точка за тази реалност, често идеологизирана и изкривена до безкрай, за да служи на конюнктурни интереси, били те политически или икономически. Именно затова тя не е непременно „българска“ и ние я слагаме в кавички.

От къде идва „българската“ идентичност? За да си обясним това понятие и за да надникнем зад структурата, която често се изразява в клиширани, мегаломански и откровено глупави идеи за това какво е българско и какво не, е необходимо да направим деконструкция на социалния мираж, подвизаващ се под това име.

Българската национална идентичност се формира с формирането на българската нация по време на българското възраждане. Тук е много важно да отбележим, че нациите, каквито ги познаваме, са продукт на последните три века и българската не прави изключение. Историци, археолози и антрополози са единодушни, че националната идентичност и възникването на националните държави са взаимосвързани процеси и произхождат именно от последните три столетия в историята на човечеството. С „О, ти неразумний…“ започва и пътят на българската нация като такава, за да формира най-основните ни черти и до днес. Националната идентичност на българите е основана на идеята за славно историческо минало като опозиция на протичащата асимилация на българоговорящите жители на Османската империя от страна на гръцкото духовенство и учителство. В този ред на мисли, българската идентичност започва и неизменно остава белязана от комплекс за малоценност. Българите имат нужда да покажат историческата си и културна значимост и това се случва именно на базата на историческото минало и опозицията срещу „другия“.

Въпросът за идентичността придобива особено интересни оттенъци по време на движението за национално освобождение. Българските революционери се оказват стъпка напред и то не само от съвременниците си, но и от това, което с десетилетия напред и до наши дни ще ни учат за тях. Левски, Ботев, Раковски и Каравелов, а по-късно Гоце Делчев, Михаил Герджиков, Дамян Груев, всъщност са били всичко друго, но не и националисти. Левски, защитава републикански идеи за българска държава, в която всички етноси ще живеят заедно и приравнява чорбаджии (тоест – богатите, класовият враг) с османската администрация. Още повече, той открито демонстрира своя интернационализъм, заявявайки че след освобождението ще се бори за свободата на други народи. Ботев не само не отстъпва, но и напротив – той открито симпатизира с анархистките идеи на Прудон и го цитира, казвайки че всяко правителство е заговор срещу свободата на човека. Ще си позволя да цитирам друг текст на поета-анархист от Вестник „Знаме” 1874-1875:

„Дордето народите бъдат разделени помежду си с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики, и дордето те, из сляпо низкопоклонничество към божиите помазаници, гледат един на други като на врагове, дотогава не ще има щастие на земята, не ще има бял ден за човека. Правителството и привилегированите класи у всеки един народ ще мъчат и притесняват сиромаха, ще поядат неговия труд, ще го държат в невежество, ще увеличават в квадрат и в куб неговите исторически глупости и в заключение на всичко това ще го изпровождат да бие и да изтребва брата си, или да бъде бит и изтребен от него.“

В този ред на мисли, използването на Ботев от всевъзможните метастази на българския национализъм в наши дни, за да се провокира омраза към българските турци или за вдъхновение на същия този национализъм, не е нищо повече от неграмотно и идеологизирано боравене с една от най-впечатляващите фигури от освободителното ни движение. Същото важи и за Каравелов и Раковски, заели многократно и съвсем ясно интернационалистически позиции и виждащи България като част от бъдеща балканска федерация или федерация на южните славяни. По-късната вълна на революционери дори по-ясно се идентифицира с прогресивни идеи – Горце Делчев и Дамян Груев се определят като социалисти, а Михаил Герджиков, например, като анархист.

След освобождението България не поема пътя, предначертан от идеолозите на освободителносто движение – вместо република получаваме монархия, вместо социално равенство и справедливост – развиваща се индустриализация и капитализъм (който ще доведе до описанията, които можем да прочетем в стиховете на Смирненски или Гео Милев), вместо държава за всички – национална такава, принадлежаща на българите и дефинирана от миналото на двете предишни български държави. Българската държава започва да формира „националната“ идентичност, така че тя да служи на интересите на властта. Като елемент на идентичността след освобождението се добавя и идеята за експанзия за сметка на Османската империя под лозунга „национално обединение“. Тук особено явно личи разделението между идеологията, пропагандирана от държавата и убежденията на българското население отвъд границите на страната, което продължава да следва пътя на революционерите от преди освобождението и не поставя „националния“ интерес над този на другите народности и етноси в териториите, останали под османски контрол. Докато българите в Македония и Одринско мечтаят за независимост и равнопоставеност с всяка народност в своите области, българската държава ги вижда като повод за териториална експанзия, което особено ясно си проличава по време на Балканските войни. И докато въстанията на българи и други народности в тези области дават живот на макар и кратротрайни републики с прогресивни тенденции, налагащата монопола си над „националното“ и идентичността, българска държава, води войни, за да може цар Фердинанд да бъде коронясан за византийски император. „Българската“ идентичност се доизгражда като опозиция на външния „друг“, на злонамерените, подли и крадливи съседи, с които не се харесваме и при първа възможност се хващаме за гушите. Последния щрих от „българската“ идентичност неизменно идва по време на социалистическия режим. Той отново доказва как държавата формира идентичността, за да обслужи частните си интереси, тези на политическия или икономически елит и за да легитимира властта си. По този начин, губещата позиции БКП, се преориентира към национализма, за да стигне до изстъпленията по време на т.нар. Възродителен процес, смяната на имената на над милион български турци, мюсюлмани и роми.

С „Възродителния“ процес сгрешената „българска“ идентичност придобива сегашния си вид. Тази идентичност е родена от национален комплекс за малоценност и до днес изразяващ се в мегаломански визии за историческата значимост на българите, тяхното място в „европейската цивилизация“ (!?) се изразява в неизменната опозиция „ние“ – „другите“, в която ние сме носители на превъзходна степен, а другите лесно обобщавани и стереотипизирани, са по-низши, независимо дали говорим за вътрешния друг – роми, турци или за външния – другите балкански държави, бежанците. Тази идентичност е базирана на отричането на „другия“, на неговата култура, история и гледна точка за света. Именно затова българското общество е особено агресивно към „другия“, чиято идентичност не влиза в двуцветната рамка на „българската“ такава. Хомосексуални и феминисти, например, често са виждани като нещо неестествено и непасващо на тази парадигма и това разширява кръга на „другите“ не само към различните по народност и език, но и на различните изобщо. Дали по този начин или опитвайки се насилствено да асимилира 1 милион български турци, мюсюлмани и роми, сменяйки имената им и „възраждайки“ ги с танкове и нисколетящи хеликоптери, тази „българска“ идентичност е програмирана да ражда изключване, омраза и разделение, базирани на тоталното отричане на другия. Именно затова и съвсем безобидния въпрос за културата и езика на националните малцинства е толкова болезнен, а нещо от рода на 5-минутен блок с новини на езика на над 10% от населението на страната, могат да бъдат извор на полемики и дори сблъсъци. Идеологията на „българската“ иднтичност отрича правото на другия да бъде друг, да участва във взимането на решения и в изграждането на общия проект България. Културата на роми, турци, арменци, гърци и тн. не фигурира в учебниците, езикът им – също и въпреки, че те са не по-малко коренно население от тези, наричащи се българи, тяхното право да участват в националния живот се изчерпва до нивото, в което не заплашват идеологическата парадигма, която ги маргинализира и отрича като равнопоставени и равно значими в собствената им страна. Ксенофобията и расизма като още едно проявление на тоталното отричане на „другия“ са дълбоко залегнали в основите на тази „българска“ идентичност, което особено силно проличава с идването на бежанци от Сирия и фашистката реакция на широки слоеве от обществото в България.

Да се върнем към заглавието. Да, тази идентичност ни пречи. Тя е дълбоко проблематична,  базирана на отрицанието, омразата и страха от другия. Тя е примитивно изражение на идеологията, която ни вкара в пет войни след освобождението и доведе до насилствената смяна на имената на 1 милион мюсюлмани. Тази идентичност е расистка и ксенофобска, тя е исторически комплексирана и е „българска“ толкова, колкото изфабрикуваната от Балкантурист шопска салата. Тази идентичност ни пречи не само да живеем заедно с тези, с които сме живяли от столетия едни до други, но и ни лишава от елементарна човечност и способност за емпатия, какъвто е случаят със сирийските бежанци. Тази идентичност трябва да се отиде.