2013: Провалът на България и ЕС с бежанците

В Сирия има не просто размирици или криза, а гражданска война. С намесата на „великите” сили в един момент, войната се трансформираше в световна.

Това очевидно е отвъд въображението на много от българите, които статично очакват американската/европейската мечта да почука на вратата им всеки миг и гледат часовниците си постоянно, защото Тя закъснява. Все пак „краят на историята” е дошъл и това, което остава е всички да се „поучат” от белите цивилизовани народи, които просперират… експлоатирайки всички останали чрез неоколониални политики. Вместо Нея обаче, някакви бягащи от конфликти хора с друг цвят на кожата и друга култура ненужно променят картината на статичност и очакване на някакъв несъществуващ перфектен капитализъм с трибагреник в ръка.

За омразата допринася и популярният дискурс в медиите в момента – този против имиграцията и бежанците. Това е двулично. В последните години основно апетитите на свърхбогатия държавен и корпоративен елит на САЩ и Европейския съюз са причина за имиграцията от Изток и от Африка. Защото техните армии отнемат невинни животи на чужда територия в името на печалбата. Или не помним кой нахлу в Ирак и Афганистан и кой му помогна? България също беше там.

През 2013 Европа доказа, че не може да мисли извън матрицата на (концентрационния) лагер. В рамките на ЕС някой трудно може да си представи бомба да унищожи дома и семейството му, особено ако е привилегирован политик. Както пише в доклада за сирийските бежанци на „Амнести Интернешънъл” за 2013 – „Загрижеността на европейските лидери за сирийските бежанци свършва на границата с Европа. Европа ще ви помогне, само ако не се опитате да дойдете тук.” Точно така, на границата може би ви очаква типичната „Гранична полиция” или по-зле: „Фронтекс” – европейската агенция, защитаваща „външните” граници на ЕС, отговорна за убийствата на бежанци и мигранти, депортациите и гоненията им, и ред други безкрайно нехуманни действия.  ЕС не желае да подпомага преселването и установяването на бежанците в своите граници, помощта се ограничава до финансова.

Визовите режими са създадени така, че да държат търсещите политическо убежище настрана – реално не съществува легален начин, по който имигрант да достигне Стария континент. Всяка година стотици хора, бягащи от конфликт и преследвания основно в Сирия предприемат едно от най-опасните пътувания –  със самоделни лодки през Северна Африка и Средиземно море. Трудно е да си представим колко отчаян трябва да е някой, за да направи това.

Другите пътища са не по-малко тежки – хиляди хора вървят стотици километри пеша, за да достигнат безопасно място и да спасят живота си. Сред тях са бременни жени и деца.

На европейска територия мигрантите не биват третирани по-добре – те стават жертви на абсолютната незагриженост и липса на съчувствие на местната власт, а и на ксенофобията, расизма и национализма. Гърция затвори границите си за бежанци. България ги посрещна в порутени казарми и с бой с вериги.

Не мога да се гордея, че съм българка не за друго, а защото не можеш да се гордееш с нещо, което не си постигнал сам. Но с отношението си към бежанците можем да се гордеем като общност, като българи. Въпросът е искаме ли да се гордеем с това? Най-вероятно, ако сме АТАКА, БНС или някоя друга местна версия на Ку-Клукс Клан.