Венецуела, Украйна, а чухте ли за Мексико!?

Хуан Карлос Гомез Силвано е друг сапатистки организатор, убит през март от същата групировка, извършила атаката над “Реалността”.

Разбира се, че не сте чули. Панорамата на солидарността се изгражда на базата на твърдата убеденост в равнопоставеността и равнозначимостта на човешкото достойнство, където и когато и да е по света. Тя е продукт на осмисляне на глобалните процеси, създаващи условията за бедност, война, расизъм, неоколониализъм и противoпоставянето на тях в името на това, което в България носи пейоративна конотация – Утопия. Оставяме Утопията настрана, за да се върнем на особения тип български „интернационализъм“ (с дебели кавички), който е на мода напоследък. Хиляди българи, под централното дистанционно командване на комерсиалните медии, изведнъж се загрижиха за демокрацията и просперитета на далечни от тях страни, за които най-вероятно знаят, колкото знаят и за нанотехнологиите или епоса на „Попол Вух“. С други думи – нищо.

Режимът в Украйна (тоталитарен, без съмнение) и липсата на тоалетна хартия във Венецуела се превърнаха във всекидневен рефрен, заклеймяващ тъмните сили на „комунизма“ и громящ световната му несправедливост. Разбира се, същите сега удобно отбягват паравоенните формирования, убиващи невинни в „името на Украйна“ или изграящи живи хора (пък били те и техни противници) под знаме със свастика и с леденото мълчание на директния си съюзник в името на ЕС, САЩ и глобалната финансова бюрокрация. Същите, „солидарни“, надали някога са се загрижили за систематичния геноцид и колонизация на Палестина, нито пък за насилствената стерилизация на 300, 000 жени от коренното население от неолибералния режим на Фуджимори в Перу. Нито пък за унищожението на народа Мапуче в Чили или за битите, убивани и затваряни зад решетките студенти в същата страна. Същите рядко говорят за масовите убийства в гетата на Бразилия, смазването на популярното въстание в страната, където волята на няколко интернационални икономически конгломерата и репресивния апарат на държавата ще устроят още едно кърваво и пищно тържество на капитализма с Олимпийските игри. И мъртвите работници, изхвърлените от домовете им, убитите черни младежи, смазаните по улиците студенти, втурнали се срещу полицията с черни маски и знамена, защото Утопията е на дневен ред в сърцата им, ще бъдат нечетена статистика в панорамата на българската дистанционна „солидарност“.

Вие сте кучето на Павлов, обаче никога не получавате храна, само ви звъни звънчето и вие лаете развълнувано с биещото сърце на централната емисия новини и загрижените световни лидери. Вие не се интересувате от трагедията и борбата на хората в Гърция, напротив, смятате ги за мързеливци, които са си го заслужили, нито пък вие е еня за удавените от ФРОНТЕКС в Средиземно море 22 мигранти само преди дни. Нито пък сте склонни да защитите идващите с война и трагедия зад гърба си, за да търсят подслон у нас и за да намерят ада на земята в лицето на европейската гранична служба и европейските ни неонацисти и обикновени „патриоти“. Избирателната българска „солидарност“ е само отражение на грешно съшитото ни обществено съзнание, което черпи сили от грешно съшитата ни представа за реалността. Изключете дистанционното управление. Чухте ли какво става в Мексико?

Заклани сапатисти през 1997 от паравоенни, тренирани и въоръжени от мексиканското правителство.

Мексико обичайно не е в новините. Не защото там не се случват драматични събития или защото държавата е по-грижаща и нетоталитарна с гражданите си. В Мексико от 2006 година насам са убити над 100 000 души. Сто хиляди. Това, някак незабелязано на хоризонта на българската солидарност събитие, е продукт на наложената от САЩ „война срещу наркотиците“, в която мексиканската армия трябваше да прочисти улиците от военизираните нарко картели, някои, като най-жестоките са „Лос Зетас“, тренирани в миналото от израелските специални части, за да бъдат супер-командосите на Мексико. Всички страни в парадигмата са въоръжени от военно-индустриалния комплекс на САЩ – мексиканската армия и полиция, а също и наркокартелите. Притокът на наркотици в САЩ по никакъв начин не намалява, той е просто по-добрен контролиран от DEA (Drug enforcement agency), а военната индустрия прави изключително добри пари. Стига се дотам, че Мексико в един момент измества Израел като най-голям получател на военна „помощ“ от Щатите. В същото Мексико има популярни надигания, огромни изборни измами (като при избирането на настоящия президент Пеня Нието), невиждана репресия, убити, политически затворници, изчезвания на опозиционери и журналисти, убити мигранти, бавно и систематично изличаване на коренното население, масова приватизация, неолиберални реформи… Отговорът на въпроса „Защо Мексико не е в новините?“ е в последните две думи. Мексико е от „нашите“. Под „наши“ разбираме странита, следващи неотклонно доминантния, нео-колониален и наложен без право на избор неолиберален икономически модел и подкрепят външната политика на САЩ. Такава страна е и Колумбия, където политическите репресии са на ниво несравнимо по-високо от Венецуела, бруталността на полиция и армия – също, но се вписва в списъка на „нашите“ и радарът на повърхностната командна солидарност не я улавя. Обратно в Мексико, държавата успя да премаже огромното протестно движение на учителите, да организира лов на анархистки „вещици“, вкарвайки в затвора с няколкогодишни присъди хора без доказано извършено пресъпление (Марио Гонзалез, 23,който беше на над 50-дневна гладна стачка, е добър пример), обезоръжи самоогранизираните групи за защита срещу наркобандите и сега е готова да измери сили с най-силните, доказвайки че какъвто и да е мирен консенсус и каквато и да е обществена съпротива да е на хоризонта, врагът отвътре ще бъде смазан. Следващите на мерника са Сапатистите.

За изповядващите българска новинарска „солидарност“ ще направим едно кратко въведение. Сапатисткото движение е едно от най-значимите съпротивителни движения в света в последните 20 години. То е и прототипът, с пряко-демократичната си организационна традиция и либертарният си дискурс, на големите социални движения в западния свят – алтер-глобалисткото движение (Сиатъл, Геноа, Женева, Торонто и тн.), Възмутените в Испания, Синтагма в Гърция, Окупирай. Сапатисткото движение се визуализира на 1 януари 1994 година, когато сапатистки отряди превземат главните градове в мексиканския щат Чиапас. Това се случва в деня, в който влиза в действие Споразумението за свободна търговия между САЩ, Канада и Мексико, възприемано като смъртна присъда за традиционните методи за комунално обработване на земята и унищожаването на поминъка на мексиканските земеделци. 20 години по-късно, Мексико е вносител от САЩ на основните си хранителни продукти, включително и традиционните царевица и боб. Нивото на живот е паднало драстично и 50% от неселението живее под прага на бедността, докато 10 милиона души не могат да си позволят базова алиментация.

Сапатисткото въстание избухва с вика „Стига, дотук!“ и ясно антикапиталистическо глобално послание. Маскираните индианци маи се превръщат в световен символ, водейки жестоки битки с Мексиканската армия за 12 дни, когато хилядите протести в страната и по света слагат край на войната. Излъгани по време на мирните преходи сапатисти, обявяват че сами ще изградят новия свят и започват да организират хилядите си общности в автономни общини, изграждат условия за базова прехрана на всички, образователна система, здравеопазване, съдебна система и автономно правителство. Сапатистите не използват оръжия от 1995, въпреки че сапатистката армия (EZLN– EjercitoZapatistadeLiberaciónNacional) никога не е разформирована, а общностите се отдават на бавен градеж на едно по-справедливо съществуване. Въпреки няколкото кланета, въоръжени атаки, изселвания, опити за купуване на цели села от правителството, Сапатистите са твърдо на земята си и продължават да осъществяват един от най-големите либертарни проекти от времето на испанската революция.

Опитите на правителството да се разправи с автономните общности никога не са преставали. Капитализмът е тотална система, която не понася добрите примери за алтернативно социално и политическо устройство. Мексико, още повече, е една военизирана капиталистическа държава, където човешкият живот има цена и тя се мери в тоновете на цвета на кожата и социалната класа. Колкото по-надолу падаш в социални класи, толкова по-тъмна, обикновено, е кожата ти. Толкова по-ниска е и цената на живота ти. Най-ниско е коренното население, което е привикнало да ражда в коридорите на болниците, защото никой не обръща внимание на раждащата индианка или да бъде бито от полицията, когато се защитава и схрусквано от политическите партии като евтина пропаганда дъвка за „интеркултурното“ Мексико по време на избори.

Преди броени дни, на 2 май, въоръжена паравоенна група напада и убива учителят „Галеано“, сапатистки организатор, след това насича тялото му, гаври се с него и го влачи 80 метра, за да го захвърли като ненужна вещ на пътя. Същите раняват 15 души, унищожават едно сапатистко училище, една селищна система за добиване на вода и една клиника. Паравоенните са от близък до управляващите синдикат, нападението е извършено с огнестрелни оръжия и мачетета. Сапатистите са неовъоръжени и отбягват конфликти с не-сапатисти, защото смятат, че разделението идва от правителството и дори и не част от организацията, техните съседи не-сапатисти са също братя. Сапатистката армия е свела оръжие от 1995 година, когато провежда национален референдум и мексиканското общество се обявява в полза на мирната съпротива. Преди малко повече от месец същият синдикат извършва друго нападение срещу друга сапатистка общност в другия край на Чиапас и убива друг сапатистки организатор. „Страх ни е!“ – заявяват открито жителите на общността „Пчелите“ (Las Abejas), които през 1997 преживяват един от най-големите кошмари в новата история на Чиапас и Мексико – 45 души, предимно жени, деца и старци, са заобиколени в църквата на общността и изклани от паравоенна група, спонсорирана и въоръжена от правителството. Убийците днес са на свобода, въоръжават се отново и го показват открито, знаейки, че правителството е зад гърба им.

Стратегията за по-прикрит натиск и опити за подкупване на общностите беше изместила паравоенните групировки в инструментариума на правителството в техните опити да изкоренят сапатистите и техните автономни общности, включващи около 250, 000 души. Днес, когато отново на власт е ПРИ, партията управлявала страната еднолично десетилетия и партията, срещу която избухва въстанието през 1994, терорът се завръща на сцената и кланетата от 1994, 1995 и 1997 започват да възвръщат цветовете си, изтръгнати от съзнанието за известно време, за да си дадем сметка, че войната в Чиапас не е спирала.

Хунтата на доброто правителство в Каракол 1, Реалността , майка на всички караколи в морето на нашите мечти (Пълното име на административната автономна единица, в която е извършено нападението) предаде случая на генералното командване на сапатистката армия, считайки че е направила всичко, за да предотврати конфликта и виждайки лиспата на реципрочност на силите в сблъсъка между невъоръжени сапатисти и въоръжени паравоенни групи. Субкоманданте Маркос, говорител на движението, публикува историческо комюнике:

Срещата с другарите от базите са подкрепа (на EZLN) в общността Реалността (LaRealidad) е напът да започне.

Ние слушаме.

Ние познаваме от дълго време тонът и емоцията, с която те говорят: Болка и гняв.

Струва ми се, че едно комунике надали ще отрази това.

Или поне не напълно.

Наистина, писмо надали ще може да се справи със същото, но следните думи са поне опит за бледо отразяване.

Защото…

Бяха болка и гняв, които ни накараха да се изправим срещу всичко и всички преди 20 години.

И болката и гневът ни карат да обуем кубинките си, да наденем униформите, да сложим на рамо оръжието и да покрием лицата си.

И неизменната стара и дрипава шапка със петолъчната звезда.

Болката и гневът ни доведоха до „Реалността“.

(Пълен текст – http://dorsetchiapassolidarity.wordpress.com/2014/05/10/ezln-communique-pain-and-rage/)

И тук отново ще се върнем на България, където сапатистите не са на мода, нито пък е на мода да си солидарен с разни „индианци“ или пък с лузърите, които виждат на върха на вдигнатия си високо ляв юмрук, блясъците на утопията.

Извън напълните за „дясна солидарност“ (смешен оксиморон, нали?) с ясни поръчатели и бенефициенти, ние, които не сме солидарни, само когато ни го кажат по телевизора, ви молим:

Сверете си часовника, борите се призраци, при това старателно нарисувани от същите сценаристи, които превърнаха живота ви в кошмар.

Бъдете солидарни ВЪПРЕКИ, а не ЗАРАДИ емисията новини.

Бъдете солидарни със слабите и онеправданите.

Бъдете солидарни с тези, които чукат на вратата ви, сковани от студ и ужас. Бъдете солидарни с тях, какъвто и да е цветът на кожата им или езика, на който говорят.

Бъдете солидарни не по двуцветни рамки и двуполюсни модели, които ви пробутват същите умни глави, които от години работят това да ви казват какво е какво по телевизора.

Научете какво става в Мексико, в Колумбия, в Чили, в Турция, в Испания и Гърция.

Тогава, сигурен съм, ще сме на една страна.

И понеже анархистите сме романтични души, въпреки че не сме “добри момчета (и момичета!)”, ще ви поздравим с една песен: https://www.youtube.com/watch?v=RFt08QvX8yQ